Тамм... Преди сто лета... :)

Намерих ги като се пренасях. И много ги гледах и се смях. Накрая избрах най-паметните и сега ти ги подарявам по случай края на август - края на поредното лято.

:)

Малката нула

• Имаше една Нулакръгла като О.
• Тя не бе сторила
• никому зло,
• но тъй като нямаше стойност, горката,
• щом я съглеждаха, пищяха числата:
• - Извинявайте! Бързам! Ще закъснея! -
• да не би да ги видят със нея.
• Но ето, тя срещна числото Едно,
• което не бе с много стойност и то
• и също се чувстваше жалко,
• понеже бе много малко...
• 
  
• И каза му нулата: - Я с мене ела! -
• И купиха двамата една стара кола
• и смело поеха - пам-пам-пам по шосето...
• И ето:
• Четворката, Двойката, Тройката
• веднага изменят си стойката.
• Пет усмихнат ги гони,
• Шест им прави поклони.
• Какво бе се там случило?
• 
  
• Десет бе се получилооооо.
• (Нали колата бе малка,
• само с една седалка,
• от Единица наред със Нула
• десетица се бе надула).
• И стана тъй, че оттогава
• за Нулата потръгна слава,
• всички цифри я канеха,
• подир нея се кланяха
• и я хвалеха гласно
• и я слагаха вдясно
• 
  
• (защото тайно беше ги страх
• да не мръдне случайно наляво от тях)
• и изобщо извадиха те заключение,
• че и малките нули имат свое значение:)))

Загубанчо ... или какво изгубих в последните месеци

В последните месеци съм станала толкова заблеяна, че в сравнение с мен твоите най-лоши състояния могат да се броят за слаба форма на сутрешна разсеяност-преди-кафето. Губя. Губя всякакви неща- и не само мои. И сега ще приложа списък.
_
Загубих си плейъра - когато поствах това тъкмо го бях намерила, след което се оказа, че е развален и още тъжа по него. Смятам го за загубен, защото 3 месеца го нямаше, след което го открих под леглото в квартирата. Сега не работи. Трагедия.
_
Загубих си слънчевите очила. Поседния ден в Олимпус, Турция, тръгнах да си събирам камъчета по плажааааа.... Супер. Намерих си едно много яко място с готини камъчета и си сложих дупарата на плажа да ми е по-удобно. Цайсите - до мен. Чаво мина покрай мен, аз хукнах след него, а очилата си останаха на плажа. Докато се сетя и се върна да си ги намеря, някой вече се беше обзавел.
_
Загубих си банския - любимият бански, черният, с който си ме видяла на снимките с Веси. Около 40 мин след като си затрих очилата, си забравих и банския на плажа. Влязох за последно в морето, излязох, изсуших се, преоблякох се и си тръгнах. Банският си останал там някъде. Бях БЯСНА. Очилата и банския в един ден. Еваларката.
_
Забравих слънчевите очила на Чаво в едно такси. Еми какво повече да кажа за това. Ужас. Непрекъснато си забравям телефоните вкъщи - връщам се да ги взема, после ги забравям в офиса. Имаше даже един невероятен случай, в който си загубих ключовете за вкъщи, прибрах се в квартирата, а Деница не беше вкъщи, батерията на телефонът ми беше паднала, а не можех да се сетя къде съм си оставила ключовете. Каша. Както и да е. Най-вероятно забравям какво още съм забравила или загубила в последните месеци, ако се сетя за още нещо, ще пиша. В допълнение искам само да кажа, че сестра ми си загуби телефона, докато ми беше на гости в София и че нямам търпение да разбера кой от родителите ми е виновен за това, че съм такава невероятна блейка.

Както вече казах, твоята разсеяност е бледо подобие на патакламите, които ми се случват напоследък.

Джани Родари е написал даже стихотворение за мен, виж:

• Горкият Загубанчо
• дотолкова загубен е,
• че просто губи всичко,
• което е за губене!
• Загуби апетита си,
• а после и пътеката,
• когато за лекарство
• го пратиха в аптеката,
• загуби и гласа си
• от песни със китарата,
• загуби и реда си
• пред касата на гарата,
• загуби на Спорт-тото,
• загуби от лотария,
• загуби бас на мача
• Италия-България.
• Такъв е - губи всичко
• с едничко изключение:
• не си загубва само
• доброто настроение:)))

Старицата и морето :)

Уикенда бяхме на къщата на един колега на "Каваците", малко след Созопол.

_

Беше прекрасно място - виждаш. Това е залив в залива, отсреща е плажът на къмпинг "Смокиня", а отдолу е най-синята синя вода.

Сутрин рано слънцето изгрява от изток и водата долу заблестява, а отсреща една голяма и една малка дървени рибарски лодки се клатушкат срамежливо между моторниците, спряни между тях. Едната от рибарските лодки - малката - е точно като тази, която си представям в разказа на Хемингуей "Старецът и морето".

Няколко неща, за които не ти разказах...

Много време мина от последния пост и то най-вече защото около разговорите покрай рождения ти ден ми стана ясно, че този блог го правя най-вече за себе си. Не бях сърдита, никак даже, но малко ми угасна ентусиазма да блогвам нонстоп. Както и да е...
Та докъде бях стигнала:)

През Юни ходихме в Турция на алпиниада.

Бяхме много от дихателите, Малкия от Варна, Краси, както и няколко здрави момчета от "Вертикален свят". Пътуването ни разби, но пък останалите неща си струваха на 100%. Минахме през Чанаккале, Анталия и Олимпос. Последното място беше съвършено. Два дни не ми стигнаха да се насладя на скалите, само на 100 метра от морето, в което пък на мястото, където бяхме, се вливаше и една много сладководна река. Навътре в морето един мини скален масив предоставяше супер условия за катерене над дълбока вода, та няколко шашнати турци и други туристи се пулеха два дни на някаква мокра келешка, обута в странни патъци (скалите пускаха кръв, толкова остри бяха - имам си оправдание за еспадрилите), която си джиткаше нагоре по отвеса вместо да стигне до върха на 10-ина метровия масив по най-полегатото. Отгоре гледката беше мноооого сладка. Не може да се сравни с тази от Централна стена на Враца, но все пак морето и масивите отсреща с остатъци от древни крепости, вкопани в тях, носеха по нещо на пейзажа. Щеше да ти хареса. И естествено щеше да мрънтиш заради каменния плаж, щеше да ти липсва горещия мек пясък на България, както липсваше и на мен. Щеше да се кефиш да се мяташ от 10 метровата скала направо в хиперсоленото море, от което очите смъдят.

Нарисува ли си картинката? Ако не си, тук има малко снимки.

Анатоли си беше в БГ и в един обикновен летен ден изрева към хората от старата тайфа да подгоним баирите. Мейлът му включваше стари герои от нашето славно минало:) Ник, Боби, Сиса, Пешо (от 10а), Петко Г (тук само ще се усмихна ехидно), Коко Фичев и т.н... Пешо не можел да дойде, защото щял да бъде кръстник на детето на Петко - ха! Уан мор даун, помислих си и въпреки многото години от тогава ме хвана яд на Страхил, задето ти беше наговорил всички онези простотии за мен и П.

В крайна сметка бойната дружинка включваше Ник, Боби, Сиса, мен, Анатоли, две негови колежки, сестра ми, Цецо (братът на Мариетка) и приятелката му, Владко (от 10а) ииии май това бяхме.

Целта - х. Плевен и Ботев за около ден и половина.

И го направихе. Тръгнахме в събота сутринта, качихме се до хижата и след не до там обилен обяд се затътрихме по пистата нагоре към полегатия връх:) Няма нужда да ти казвам колко се изкефих, че виждам всички тия хора. Няма нужда да ти казвам, че много говорихме за теб. Няма нужда да ти казвам, че ми липсваше там. Припомних си и няколко неща:

- Онзи път, когато се качихме на х.Плевен с Таня и Елена, когато Младен ме завлече, а ти ми беше ядосана (имаме супер яки снимки от там, трябва да ги сканирам и да ти ги пусна). Почти нищо не си спомням от тогава, освен че бяхме завлякли одеало навън и се бяхме увили четирите и Младен в него (дали му е било зле, а). Спомням си и дългия път обратно - пеша до Зла река. Няма нужда да ми казваш, знам, че не помниш нищо:))

- Първият път, когато се качихме на Тъжа. Онова особено лято, в което и двете... да. И как лежахме на довара под хижата и говорихме за това:) Аз за Жоро, ти за баскетболиста от Плевен, а от голямата стая отгоре бандата от Мядна подвикваше, свирукаше и показваше неприлични жестове с ръце.

- Втория път, когато се качихме на Тъжа и препускането надолу. Помниш ли? Как не искаха да ни пуснат още по тъмно да слизаме през гората, а аз просто трябваше да сляза, защото трябваше да хвана автобуса в 8 за Троян. И как търчахме, мускулната треска, пристигането в 8.02, стопът с пича от Пловдив... Хаха...

След три години заедно, с Дени се разделяме:)

Няма да живеем вече заедно. А аз... за първи път в живота си ще живея с мъж. Wish me luck. Обикновено осъзнаването на нещо толкова обвързващо би ме изправила на ръба на невротична истерия, на каквато само аз съм способна. Изненадващо, не е така. Толкова съм спокойна, че се плаша от себе си. Знаеш, нищо такова не може да остане без последствие. Учудващо нямам нужда да го обсъдя с 1001 приятелки, да огледам всички възможни изходи от това си решение, да дълбая докато ударя на камък. Възможно ли е да знам какво искам?
И още по-невероятното - възможно ли е да имам каквото искам???
Знаеш ли, че и по този въпрос не ми се разсъждава:)))

Довечера отиваме на море. Сутринта изпаднах в лека депресия. Подобна на тази, в която изпадахме едно време, след като за първи път слагахме бански след зимата. ВЪЛНООБРАЗНА СЪМ! В средата на лятото! Направих огромно усилие да си поема няколко пъти дълбоко дъх. И да си повтарям истерично "Това не е най-важното, това не е най-важното, това не е най-шибаното важно!!!" Естествено че беше най-важното. Но нали все пак трябваше да си припомня как да дишам:)

Стана ли вече брутално дълго? Май да.

А според теб кое е най-важното?