Днес е неделя.Снощи легнах много късно. Сутринта станах много рано. Нещо не ми дава да спя и фактът, че съм в офиса в неделя в 9 и половина, слушам руска музика и пиша прес съобщения за платформа, която да помага на директорите връзки с клиенти на публичните компании не ми помага да разбера какво точно.
Комбинацията е като манджа с грозде, но странно ме успокоява. Успокоява някаква вътрешна моя тревожност, че всеки момент нещо (идея нямам какво) може да се смарангяса. На мястото на тази тревожност в момента ме наляга една тиха, нежна, дълбока меланхолия.
Музиката е виновна за това. От половин час слушам само две песни на Любе. Руската музика я свързвам с няколко основни неща. Първо, с дядо, който свиреше на мандолина стари руски песни, второ с мама, която в противоречие със себе си понякога като чуе хубава руска песен запява със затворени очи. Но най-вече... най-вече с Гаджото.
Има една песен, която той обожаваше. Песента е на Булат Окуджава от филма "Бялото слънце на пустинята". Чуй я...
Тази песен вече почти не мога да я слушам без да се разрева. Предпочитам да не си го причинявам. Днес слушам Любе - една точно определена песен, която също моментално ме кара да си представям усмихнатото му лице - "Позови меня тихо по имени" (най-вероятно го пиша с грешки, но така звучи).
Ще ти разкажа случката. Беше предпоследния път, когато го видях. В къщата на Ксения в Драгалевци. Ксе разправяше как се бил побъркал да пуска сълзливите песни на Любе (на които тя въобще не се кефела). Той беше спокоен и усмихнат, играеше си с новото малко коте на Ксения, разглеждаше сайтове за високи планини в интернет и си тананикаше песни на руски. Както винаги, когато бях около него, нещо ме щипна по гърба да се окопитя и да не зяпам. Спомням си, че ми изглеждаше опитомен. Спокоен и може би дори щастлив. Един Бог знае какво му е било в главата. Иси, ти знаеш много малко от моята история за него. А толкова искам да мога да ти разкажа всичко. За началото и скалите, за обичта, за ненависта, за страха, за срама, за всички емоции, които Гаджото е предизвиквал у мен. И най-вече за болката от това, че вече го няма. Сега слушам точно тази песен на Любе. Ето, чуй я и ти...
Хубава е, нали:)
Знаеш ли, ако за нещо съжалявам... по отношение на него, то е, че никога не събрах смелост да му кажа всичко за това какво е той за мен. А имах възможност. Не един път. Веднъж дори започнах.
Уви, аз не можех да говоря с него за това, което усещах. Не можех да му кажа нито когато го обичах, нито когато го мразех. От първия път, когато го видях, до последно, си глътвах езика пред него като първокласничка. Никой друг не е успявал да направи това с мен - ти знаеш колко съм цапната в устата.
Той ми остави чувство за нещо недовършено.
В последствие всичко му казах. В сънищата си, на Враца и в Троян до кръста със снимката му. Дано само от някъде ме е чул.
Този пост стана май много депресиращ... това е заради меланхолията :) Иначе съм добре, наистина. Може би просто е дошъл момента за тия излияния, а?
На тази тема съм говорила с много малко хора, трудно ми е. Като пиша, при това на теб, ми е много по-лесно. Макар да знам, че много неща не разбираш, че не казвам всичко.
Нищо. Ето, че трябва да тръгвам.
Днес е неделя. Прес съобщенията са изпратени, кафето е изпито, вече е обяд, а Любе пеят "Знаю, сбудется наше свидание... Я вернусь, я сдержу обещание..."
Целувки.
Аз
